Тези мързеливи библиотекари

Заплатите ви са ниски, но вие не заслужавате и това, което ви се дава. Никой не ви е длъжен, паразити такива. Смятате, че трудът ви е недооценен? Че какъв труд е това? Труд е да се заемеш с предприемачество, да отвориш собствен бизнес, да допринасяш с нещо. Не като вас. Пък и толкова сте учили. Какво повече искате? Въобще, как се осмелявате да искате нещо?

А и не си ли давате сметка, че повишението на заплатите в областта на науката, културата и образованието ще пренасочи квалифицираният персонал от производството към вас? Кой ще ви храни тогава, кой ще ви плаща заплатите, а? И бездруго толкова трудно се намира квалифициран персонал напоследък!

А и кой има нужда от библиотеки? Кой има нужда от образовани хора с богата обща култура, когато на тая страна ѝ трябват кофражисти, трябват ѝ шивачки във фирми, които вече изнасят производството си от Китай и Индонезия и го пренасят тук, трябват ѝ… ей такива неща ѝ трябват. И ако имате капка доблест, ще спрете да работите за заплата и ще се захванете да произвеждате. Погледнете календара, за Бога, и се сетете, че не живеем в 19 век. Тогава може и да е било модерно разни адвокати, учители, лекари, търговци и общественици да създават библиотеки и да записват в учредителните им протоколи високопарни фрази като  „целта на дружината е умственото и нравствено развитие откъм научна страна“, но вече България е в двайсет и първи век, домашните се копи-пействат от Wikipedia, без дори да се прочетат, опростачването е издигнато в ранг на държавна политика, а агресията е най-нормалният начин за общуване.

Варненската регионална библиотека наскоро празнува 130 години от своето създаване. През това време е минала и през добро, и през лошо, но служителите в нея всякога са се придържали към целта си „да услужат с книги в малко време на много  читатели“, а напоследък с малко книги на колкото се може повече читатели.

Напоследък избягвам да се въвличам в спорове. Наистина се чувствам неудобно да обяснявам ползите от четенето, ползите от доброто образование, от широкия мироглед, от високата обща култура и от доброто възпитание. Страната се е напълнила с хора, които усещат, че нещо им липсва, но не могат да разберат кое е то. И това не е само липсата на пари, водеща до ниско самочувствие и различни депресивни състояния. Сполетя ни това, че уверено поехме по светлия път на Зимбабве и Туркменистан, усърдно пропускайки факта, че страна, която загърбва образование, наука, култура и здравеопазване, в крайна сметка се оказва населена с неграмотен, прост и болен народ, на който в един момент се налага да му доказваш необходимостта от инвестиции в образование, наука, култура и здравеопазване. И простете, но това състояние е толкова далеч от нормалността, че може би трябва да получи собствена диагноза. А може би вече си има. Хунвейбинщина.

Тук няма да говоря как е по белия свят. Няма да привеждам примери от библиотечната практика в цивилизованите държави, от отношението на хората към библиотечната институция, към книгите, към образованието и науката. Там си е там. Въпросът е какво да правим тук. Какво да правим в тази атмосфера на омраза, ненавист, на агресия – която ако имаме късмет е само вербална, – на оскотяване. Какво да правим в тази медийна среда, която за добро утро те посреща с четворно убийство и ти пожелава лека нощ с най-детайлните подробности за престъплението. Медийната среда, която разчита основно на сензациите, на неграмотно написаните статии и вулгарния език, който би притеснил и училия до четвърти клас строителен работник. И всичко това в един момент се превръща в норма, започва да се приема за нормално, а онова, което би трябвало да бъде нормално, се оказва достойно за порицание изключение.

Тази държава наистина няма да се оправи, ако продължи да държи науката, културата и образованието в чакалнята на социалната кухня. Необходима е целенасочена държавна политика в тези области, докато не е станало необратимо късно. Всъщност най-добре би било да има едно министерство, което да отговаря за наука, култура и образование със съответни ресорни вицепремиери, които наистина биха имали смелостта най-сетне да се захванат с необходимите реформи, но да не прекалявам с мечтите.

Но все пак вярвам, че най-тъмно е тъкмо преди зазоряване. Току-виж изгревът да наближава. Дано.