Носталгията е странно нещо. Още древните римляни са въздишали по „доброто старо време“, когато всичко е било по-хубаво, отколкото е днес. Според античната представа е имало златен, сребърен, бронзов и железен век, сиреч нещата открай време вървят към влошаване. Вероятно това вярване е заложено в човешката природа…
Не са малко хората, които си спомнят с носталгия за родния си град отпреди двадесет години. Въздишат за времето, когато всичко е било далеч по-чисто и подредено, за годините на мир и спокойствие, когато модерната музика не е нарушавала с дивите си необуздани и чужди звуци обществения ред. И така си е открай време.
Ето например как се обръща към сина си някогашният уредник на Варненската библиотека, Добрин Василев:
Преди двадесет години
На моя син Владимир
И днес още е жив образът на миналото в моето въображение. И сега, както преди толкова години, видението на нощна Варна ме облива с своята тайнствена светлина.
Но тогава бяха години на мир и спокойствие. Въздуха не трептеше от конвулсиите на едно бурно време, нито в тишината звучаха дивите и чужди звуци на необуздания нахалник “Джаз-банда”.
Не си ли спомняте Варна преди двадесет години, вий стари, добри Варненци, които си отивате вече?
Морската градина си е същата, тя пак гъмжи от хиляди посетители, може би повече отколкото сега. В нея се разлива миризма на хиляди мили и нежни цветенца, които любовно се вглеждат в очите на уталожените от дневния труд граждани. И при все това няма тая блъсканица, няма тоя гмеж, който е удивителен за провинциалиста и който Ви втълпява в съзнанието, че сте съвременник на едно шумно, пенливо време.
Музиката свири. Разнасят се ония нежни и сладки звуци на стари, известни мелодии, навеващи тъгата по загубеното щастие и несбъдната любов, ония хубави мелодии, които само миналото може да пази като светиня! Хубавите испански серенади и
тъжни руски романси!
“Златна котва”, “Грозд” – ветерана “Грозд”, “Рига”, веселата и славна “Рига”, “Хаберман” с незабравимите “Вули” и “Вид”, най-после
театър “Борис”, гдето се разнасят тържествените звуци на италиянската музика, оперната трупа на Масини, представляваща незабравимата и вечно хубава “Травията”, ето ги всички тия гнезда на веселието са тук! Те ласкаво Ви канят и се усмихват!
Где са ония добри хора, които оставиха незаличими спомени в поколението от онова време? Где е Катинка, звездата от Варна, която с своята хубава игра и добродушие будеше възхищение у всички? Где е Гуаско, оня Гуаско, за когото днешните варненци и днешната младеж нищо не знае Гуаско, това бе героя на деня, това бе фигурата, която будеше възторга и лицето, което печелеше аплодисментите на ония “чужденци” – българи, които станаха родни братя по-после толкова, че Гуаско, когото видех последен път в Одеса през 1914 год. заяви с искрена тъга: “България ли? Тя е моето истинско отечество!”
Ами Вули и Видо, тия веселяци и бохеми, които никой не можа да замести и достигне в изкуството им – да бъдат добри деца на земята и весели другари в тъжни минути?
Тяхното царство, гдето музиката им събираше с вълшебство хиляди и хиляди, беше Хаберман, не тоя разбира се Хаберман на ул. “Цар Борис”, по която се носят кълба от прах и в който Хаберман е задушно до ужас, но оня веселия Хаберман, под откритото небе, разцъфнал като пролетна градина и възхитен като влюбена двойка, гдето е сега Кино-Лада.
Ами Панайотов, Бенлиян, Розалия…
По булевард “Сливница” са пантеона, биоскопите, бащите на днешните кина, панорамите. Цирковете са пък пред мъжката гимназия, на площада, гдето сега е малката градина.
Онова, което е останало незаличимо в паметта от онова време, това са умирающия Петьофи и убийството на Драга и Александър в Белград в пантеон и панорамата. Едното е величие, другото ужас. Но нека се забележи, че публиката бързаше да извърне поглед от тях. Тя не се възхищаваше от такива прелести, както днес младежта ръкоплеска на кое и да е убийство.
После “Илинденското възстание” в панорама “Универсал”! Оная епопея, която сияеше в своето величие и възбуждаше толкова светли надежди! Ето и менажерията, от гдето се чуват сърдите звуци на някой лъв, ето и панорамата, гдето ще видите прелестите на Индия, Мадагаскар, Порт-Артур, който скара толкова добри приятели и който и до сега не е паднал, ето магнета Нептуна, която плава в въздуха, ето, ето!…
Най-после от онова време са останали незаменими за нас Михайлов – Стоян, А. Будевска, Матей Икономов (де го?) Ст. Бъчваров, незабравимия стар любимец Бъчваров от “На дне”, който днес се чувствува чужд в съвременна Варна, П. Стойчев, покойния А. Кирчев и много други! Някои от тях са пак същите между нас, но ний същите ли сме?
Буйна и весела бе Варна тогава, без прах и комари. Нейната хубост бе безгрижието, което владее душите и сърдцата, нейната красота бе сигурността, че утрешния деня не ви чака никаква тревожна изненада, а хубавото и светло слънце на мира и благословения труд.
Увий, оная хубава и скъпа Варна от преди двадесет години никога не ще видим вече! Никога!
Как смъртна е болката по онова, което никога вече не ще се върне!
2 август 1925 год.
Добрин Василев
***
Но нека не тъгуваме излишно. 🙂 Варна никога няма да се върне такава, каквато е била в самото начало на 19 век, но защо да не стане дори още по-хубава?
