Няколко причини да сте тук

  • Интересувате се от култура
  • Търсите позитивни публикации
  • Омръзнало ви е да ви заливат цунамита от злокобни предсказания
  • Искате да се почувствате добре

Четене, библиотеки, бъдеще

logo_text_final_transparent_RGBСлед като Министерството на културата обяви кампанията в подкрепа на четенето „Чети с мен“, възникна бурно обществено недоволство и то предимно от страна на четящи хора. Причината отчасти се дължеше на некоректното отразяване на информацията в „Дневник“, а после в други, склонни към преписване медии, където беше съобщено, че инициативата се казвала „Селфи с книга“.

Като оставим настрана, че, първо, това не е името на инициативата и второ, че никой не можа да обясни какъв точно е проблемът със селфито с книга, дори след като кампанията беше осветлена и неяснотите бяха изчистени, недоволството не затихна.

Хората по природа трудно са склонни да признаят, когато са сгрешили. След като веднъж си написал кипящ от праведно възмущение статус във Фейсбук, в който кампанията бива заклеймена като грозна, пошла и отвратителна, после ти е ужасно трудно да кажеш „пък може и да не съм бил прав“, нищо, че си се запознал със същността на идеята.

А после някой по-популярен потребител пише изпъстрено с красиви думи послание, от което става ясно, че четенето било интимен и съкровен процес, също и сакрално изживяване, така че би било престъпление да се опошли, превръщайки се в публично събитие. И следва нещо напълно логично. Последователите на потребителя започват да повтарят и да доукрасяват първоначалното послание. Появиха се дори и мнения, че кампанията едва ли не скверняла паметта на Гутенберг; че по този начин книгата се превръщала в стока за масова употреба – което, подразбира се, явно е нещо лошо; – стените бяха залети от съперничещи си по остроумие коментари; накрая всичко това се разрасна в лавина от хейт.

Върху интимния характер на четенето ще се спра малко по-нататък.

Преди това искам да ви разкажа за град Меделин, в Колумбия. Сигурно сте го чували. Няма как да не знаете за наркокартела Меделин и за наркобарона Пабло Ескобар. Съвсем доскоро централната власт на Колумбия беше практически в състояние на война с цял Меделин. А Меделин представляваше една доста хипертрофирала версия на Дупница, Бобов дол или друго феодално владение в България. Ескобар осигуряваше работни места. Ескобар финансираше болници. Ескобар даряваше на църкви. Ескобар строеше къщи за бедните и футболни игрища. Ако някой гражданин имаше проблеми, трябваше да намери начин да сподели това или с Ескобар, или с достатъчно приближен до него човек, за да получи някакво решение. Разбира се, Ескобар превърна Меделин в кокаиновата столица на света, изби сума ти народ, организира атентати и по света, и в собствената си страна (единият дори в книжарница), но и до ден днешен е нещо като национален герой за немалко от местните, които толкова дълго време са били зависими от него.

Защото меделинци бяха напълно зависими от Ескобар, но го обичаха. А го обичаха, защото напълно зависеха от него.

Погребението на Палбо Ескобар

Хиляди жители на бедните квартали се стичат на погребението на Ескобар

Разбира се, в столицата на наркоимперията нещата не бяха розови. Целият град беше под властта на бандите. Бандите в общия случай бяха или на Ескобар, или на неговия най-голям враг, El Cartel del Valle – „Картелът от долината“. С други думи, градът живееше под обсада. Дори мащабната правителствена акция, довела през 1993 г. до убийството на Ескобар, не успя да въдвори ред. В края на краищата наркобароните имат свои наследници, а те обикновено не са кротки мирни хорица с благ характер.

Всичко това се променя рязко, когато през 2003 г. гражданите на практически живеещия във военна обстановка Меделин избират за кмет Серхио Фахардо, професор по математика, славещ се с доста идеалистичните си възгледи.

Фахардо има доста нетрадиционно и може би дори наивно, биха казали някои, решение за справяне с престъпността. Особено с младежката престъпност, особено с гангстерските банди и особено из гетата. А благодарение на дългогодишното си съществуване като местна феодална структура, една немалка част от Меделин по онова време е гето.

Серхио Фахардо

Серхио Фахардо, кмет на Меделин от 01.01.2004 до 31.12. 2007. Понастоящем е губернатор на Антиокия. На снимката позира пред библиотечната сграда в парка „Сан Хавиер“

Накратко, Серхио Фахардо започва строителството на така наречените „Библиотечни паркове“ – Parques Biblioteca. Това са големи библиотечни комплекси със съвременна архитектура, с прилежащи паркове. За тези комплекси местната власт казва:

„Библиотечните паркове са културни центрове за социално развитие, които насърчават общуването между гражданите, провеждането на различни образователни и развлекателни инициативи, създаването на общности, внедряването на новите предизвикателства на дигиталната култура. Освен това са пространства за предоставяне на културни услуги, които съдействат за културното израстване и укрепването на съществуващите квартални организации“.

Или, ако излезем от формалния език, тези библиотечни паркове са образователни и библиотечни структури, построени в най-големите гета, с най-високата престъпност, с най-високия процент на необразовани и неграмотни младежи. В момента са градска забележителност и са включени в туристическите обиколки на Меделин.

В периода 2005-2008 година са построени първите пет парка. До 2011 израстват още пет. Всеки библиотечен парк е с уникална архитектура, съобразена с местната топография и културни особености.

„Наивната“ идея на Фахардо веднага започва да дава резултат. Библиотечният парк оформя района около себе си точно обратното на онова, което доказва Теорията на счупения прозорец. Знаем, че няколко изхвърлени не на място боклуци лесно еволюират до сметище. Този случай обаче ни показва, че обратното също е валидно. Гетото започва да отстъпва, престъпността в кварталите с библиотечни паркове драстично намалява. Да, престъпността в Меделин все още е немалък проблем, периодично бележи пикове и спадове, само че във въпросните квартали спадовете са систематични.

Изглед от "Сан Хавиер"

Изглед от „Сан Хавиер“

Обаче как според вас младите гангстери се решават да изоставят облика си на алфа-мъжкари и да пристъпят в място, което по-скоро биха подложили на обстрел и подпалили, вместо да се възползват от предлаганите им там възможности? Точно така. С насърчаващи четенето кампании, с личен пример, с помощта на доброволци от Младежката мрежа на Меделин. Организацията съществува от 1990 г., целта е ограничаването на младежката престъпност. Освен многобройните дейности, с които членовете й се занимават, след изграждането на библиотечните паркове приемат присърце инициативата да пренасочат младите хора от уличните банди към библиотеката.

Успехът им е несъмнен. Победата не е окончателна, но никой не би могъл да отрече огромната разлика между Меделин от 2003 и Меделин от 2014.

Идеята за библиотечните паркове се разпростира из цяла Латинска Америка, паркът Мангиньос в една от фавелите в Рио де Жанейро е пряко вдъхновен от ставащото в Меделин.

–––––––––––

Предусещам въпроса „Какво общо има това с нас?“.

Има много общо. Да, още не сме тръгнали да се стреляме по улиците, слава Богу, но не знам дали за някого е тайна, че България се превърна в едно огромно, грозно, рушащо се гето, което се опитваме да не забелязваме, за да запазим поне донякъде здравия си разум.

Вероятно ще има достатъчно хора, които биха запитали „Е точно четенето ли ще ни спаси? Библиотеките ли ще ни извадят от гетото?“. Ами… краткият отговор е „да“.

Изглед от "Сан Хавиер"

Изглед от „Сан Хавиер“

Моля да ме извините, че ще си послужа с клишето, че и най-дългият път започва от първата крачка. В България има огромна необходимост да се заговори за проблема с културата, проблема с библиотеките и проблема с четенето въобще. Кампанията „Чети с мен“ точно в момента предоставя точно тази възможност – да се осветлят тези проблеми и да се бие тревожно камбаната.

Когато беше разпространена информацията за кампанията, имаше и мнения, според които правителството вместо да се занимава с това, можело да извърши някакви много велики неща… Само дето не мисля, че е много честно да искаме от министерство в кабинет с предизвестен жизнен цикъл от максимум два месеца и половина, да оправи всичко онова, което няколко министерства преди него успешно опропастиха и да изгради всичко останало, с което да спаси бъдещото културно министерство от по-нататъшни задължения.

Ентусиазмът, с който тази кампания беше обругана, щеше да бъде много по̀ на място при вестта, че бюджетът за култура отново е под един процент. Примерно.

Вместо това можем да приемем тази кампания като първата стъпка. Като начало на обществено обсъждане на проблемите в културата. Като разяснение какво губим, когато я набутваме в килера приоритетите си и после зазиждаме вратата, за да не би да успее някак да се измъкне.

Имаше въпроси дали наистина някой вярва, че без тази кампания четенето щяло да умре. Не, няма да умре, разбира се. Но кампанията ще му вдъхне допълнителна енергия, от каквато, видя се, има нужда.

И тук се връщам на интимния характер на четенето. На сакралната съкровеност, която подобна кампания би опошлила, превръщайки процеса в рекламен продукт, в стока за масова употреба.

Как да ви кажа, храната също е стока за масова употреба. Готови ли сте да се откажете от нея? Да, има джънк фууд, има и гурме. Вкусът обаче се култивира, а невинаги гурмето е недостижимо. Дрехите също са стока за масова употреба. Бихте ли тръгнали голи? Не вярвам. Тогава защо ви е трудно да приемете масовия характер на книгата? Кое ви кара да не можете да преглътнете факта, че книгата е продукт? Че авторите трябва да печелят? Че тяхната професия е писането на книги, което те не вършат между другото, след като са прекопали картофите и са върнали овцете от паша?

12th century old booksВпрочем, за масовия характер на книгата и за превръщането ѝ в продукт трябва да благодарим на Гутенберг. Извинете, че ви занимавам с азбучни истини, но в епохата преди усъвършенстването на печатарската преса книгите са се писали и преписвали на ръка, което ги е превръщало в бутикови уникати, достъпни за малцина избрани люде. Грамотността е била лукс, четенето на книги – и на художествена литература – е било привилегия за елита. И няма нищо случайно във факта, че разцветът на Ренесанса съвпада именно с масовото въвеждане на усъвършенстваната печатарска преса.

Хипотезата за интимния характер на четенето се завъртя из социалните мрежи и различни медии и постепенно еволюира до лема. Немалко хора повярваха, не се усъмниха, не опитаха да подложат това твърдение на проверка.

А аз пък ще ви кажа, че нищо интимно няма в процеса на четене. Четенето не е дейност, която се извършва в малките часове, за предпочитане насаме и с червена точка в долния ъгъл на екрана. Човек може да чете навсякъде. В леглото, на дивана, в автобуса, в парка, в клас, докато върви по улицата или чака на опашка… Именно навсякъде. Обаче преживяването, което четенето предизвиква, ето това е интимното. Това е светът, който въображението на четящия човек изгражда, докато поглъща страниците в търсене на развръзката. Този свят е лично твой, интимен, съкровен. Ти не можеш да го споделиш с друг, дори и да искаш. Единственото, което можеш да направиш, е да му препоръчаш същата тази книга, възбудила тези прекрасни чувства в теб, и да се надяваш, че другият също ще успее да изгради свой интимен, съкровен и не по-малко интересен свят. И той ще е различен от твоя. Героите ще изглеждат по различен начин, пейзажите няма да са същите, морето ще е с различен цвят, облаците – с различна форма. Този интимен и съкровен свят по никакъв начин не би могъл да бъде опошлен и обруган, ако излезеш и съвсем нарочно прочетеш пасаж от любимата си книга, просто защото никой друг, освен теб, няма и не би могъл да има достъп до него.

Автор: Оксана Бадрак

Автор: Оксана Бадрак

Сакрално е не самото четене, а въздействието на прочетеното върху душата ти. Това също е твоя и само твоя лична трансформация, която не би могъл да споделиш с друг. Отново, можеш само да му дадеш книгата, която те е променила, и нищо повече. Колкото и да споделяш чувствата си, нищо не гарантира, че другият ще изпита същото. Никой не може да знае това. Но можеш, точно както е направила Шехерезада, да го увлечеш достатъчно и да му направиш неповторим подарък.

Защото книгата не е нищо повече от грубите основи на един строеж. Все едно колко прекрасно е написана, все едно колко увлекателна е историята, все едно колко подробни или загатнати са описанията. Четейки книгата, ти получаваш уникалната възможност да изградиш своя собствена сграда, даже вселена, да я населиш със свои собствени герои, дори да продължиш да развиваш историята дълго, след като си погълнал и последната страница.

Убедих се в съществуването на елитаристи, твърде горди и твърде възвишени, за да споделят една хубава книга. Обаче примерът увлича. Ако четеш на децата, ще ги научиш да обичат книгите и четенето. Ако едно дете се  увлече от хубава книга, друго дете ще поиска да разбере кое му е толкова хубавото и ще направи същото. Ако четете пред хора, най-малкото можете да заинтригувате случайния минувач и той също да пожелае да прочете книгата, която явно толкова ви е впечатлила.

А после можем да поговорим и за необходимостта от библиотеките. За нездравословната страст на няколко поредни правителства да закриват училищни библиотеки. За нездравото възмущение на бившата здравна министърка Десислава Атанасова, което я разтърси, след като откри, че в „Пирогов“ имало заделен бюджет за болнична библиотека. За това, че при всички сатрапски решения липсваше общественото възмущение, което наблюдавахме при обявяването на кампанията „Чети с мен“.

Ще завърша това въздълго изложение с твърдението, че общество, което протестира срещу кампания в подкрепа на четенето, наистина се нуждае от подобни инициативи; че власт, която затваря библиотеки, е опасно близо до власт, която гори книги. Ето това е абсурдното, грозното и пошлото и срещу това трябва да негодуваме.

4 comments to Четене, библиотеки, бъдеще

  • Марияна Миланова

    Чудесно написана статия.От 25 години в страната най-малко внимание се обръща на културата и библиотеките.

  • Весела Фламбурари

    Абсолютно! Готини редове истина! Браво!

  • Ваня Стоянова

    Браво за статията. И жалко за тази министърка – има старчески домове, хоспитали, църкви, все места дето може да се чете и то с удоволствие. А дали четенето е интимно, сакрално или каквото и да е, затова българите са дали на „вси славяни книги да четат“

  • Темата която сте подбрали е невероятна. В крайна сметка още от малки започват да ни четат различни книжки, след това в училище се учим да четем и да пишем, като пораснем обаче сякаш се спираме. Спираме да се развиваме и да искаме да се развиваме. На къде отива следващото поколение, не знам, това само времето ще покаже, лично аз се надявам, че книгата ще остане завинаги като средство за образование.

Вашият коментар

  

  

  

You can use these HTML tags

<a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>