Александър Марк Роси. „Забранените книги“, 1897
В днешното онлайн издание на в. ТРУД попаднах на една доста странна статия от Калин Терзийски, озаглавена Къде са грамотните да дадат пример на децата? Прави впечатление авторовият патос, насочен срещу някакво глухо ръмжащо множество, което явно се опитва да убие с камъни набедено за неграмотно петнайсетгодишно момче. Българче.
Следват още патетични излияния, от които разбираме, че българските лелички и чичковци са също неграмотни, пък набеждават децата, но в крайна сметка става ясно, че вината е налице, но е имагинерна и се корени в Истината. А именно, че българският народ нямал отношение към писаното слово…
Доказателствата са налице: книгите са стока втора необходимост, от която издателите печелят пари. И още по-лошо! В едно от големите български издателства (не става ясно кое, но едва ли има значение), решенията кое заглавие щяло да се пуска на пазара се взимали не от кръг литературни критици, а от търговци, „рекламисти“ (каквото и да е това) и още някакви, очевидно нямащи отношение към писаното слово, люде.
И ето как книжарниците били пълни с книги за вампири, с автори като Коелю и Букай, и въобще, с всякаква друга мерзост. И това е ужасно. Ето колко точно е ужасно, впрочем:
За да чете човек… Чуйте сега! За да чете човек, той трябва да има дух! Той трябва да има гръбнак, кураж, самочувствие и яка воля. Той трябва да има сила и енергия да си поставя задачи и да ги изпълнява. А не да е безволево водорасло, мърша, влачеща се по течението! Консуматорът не чете. Или ако чете, чете това, което рекламата му пробута. Рекламни брошури. Той е безволево мекотело и прави това, което Майчица Реклама очаква от него!
Факт е, че ако човек няма какво да каже, е достатъчно да започне да витийства като евангелистки пастор в транс, за да привлече внимание, а с него – и последователи. Четенето било самопожертвувателен акт на себеизвисяване… А читателят вероятно трябва да застане на пиедестал и да започне сам на себе си да се кланя, задето се е пожертвал в Свое име и се е короновал с Трънения венец на Книгата.
Само че за съжаление процентът неграмотни клети петнайсетгодишни българчета нараства. И това няма нищо общо с Хари Потър, със „Здрач“, с Даниел Стийл или с Енрике Марискал. Едно време нашите баби също са чели булевардни романи и са въздишали за съдбата на бедната графиня-просякиня. А в това пък няма нищо лошо. Тук е мястото да се обърнем към Шиали Рамамрита Ранганатан, формулирал петте закона на библиотечното дело:
1. Книгите са за ползване
2. За всяка книга – подходящ читател
3. За всеки читател – подходяща книга
4. Пестете времето на читателя
5. Библиотеката е развиващ се организъм
Засега да оставим настрана четвъртия и петия закон, и да се съсредоточим върху първите три. Книгите не са средство за самопожертвуване. Те развиват въображението; образоват; разтоварват; дават храна за размисъл; забавляват; запълват времето, докато човек лежи на плажа… А в някои случаи имат красиви корици, които стоят чудесно върху лавиците от гарнитурата в хола. И така, както романите на Ремарк си имат читатели, така и петнайсетгодишните девойки си имат своя Едуард. Което не ги превръща в неграмотници, маргинали и изгубени за себеизвисяването личности, защото не са се самопожертвали из страниците на руските класици или заради това, което кръгът книготърговци е склонил да пусне на книжния пазар. Петнайсетгодишните момичета четат „Здрач“, защото това им харесва, а им харесва, защото са на петнайсет. Четенето на вампирски романи може и да не образова, но развива въображението, разтоварва, дава храна за размисъл, забавлява и е подходящият начин, по който една девойка да изкара няколко часа под плажния чадър. Тя ще порасне и ще й мине.
Неграмотността обаче е нещо различно и не е продукт на литературни предпочитания. Тя е липса на познание на най-елементарните правила за правопис и пунктуация. Симптомите лесно се забелязват, особено по матури или на изпити за висши учебни заведения. В такива случаи не е рядкост човек да се сблъска челно с ето такива проникновения:
„Колкото недустижима е дъгата толкова са недустижими и героите на нашето време.“
„Освен генна на простотията, у нас е и генна на героизма.“
А това вече е притеснително. Не самата неграмотност, а корените, които пуска, нивата, на които се разпростира. Летвата за приемане във висши учебни заведения не е просто смъкната. Тя е заровена дълбоко под земята, а отгоре й нищо чудно да е прокарана поредната магистрала, тържествено открита от премиера. Още по-страшно е, че тези хора се дипломират и то в хуманитарни специалности. А причината за това явление не е в липсата на отношение на българина към писаното слово. Българинът е четял, чете и ще чете, няма защо да изпадаме в паника по този въпрос.
Причината, няма защо да се лъжем, е в държавната политика към културата като цяло и към образование и библиотечни институции в частност. Министерствата на културата и образованието са по-маловажни дори от министерството, занимаващо се с екологични въпроси. Именно там е големият счупен прозорец. Там е забит големият светещ знак, който указва, че безредието е позволено. А щом веднъж е позволено, то се превръща в норма. Липсата на адекватна политика в областта на образование, култура и здравеопазване рано или късно ще започне да дава продукция под формата на болнави лумпени, които без да страдат от дислексия, срещат затруднение да напишат правилно и едно изречение.
И ето къде трябва да започне патосът, ето защо трябва да бием тревога. Нито Стефани Майер, нито Хорхе Букай са виновни за неграмотното петнайсетгодишно българско момче. Не е виновно и то самото. Но е крайно време виновникът да бъде посочен и да му се поиска сметка, а стъклото на прозореца да бъде сменено, преди цялата сграда да е рухнала.
Вашият коментар